Любимецът на русенската публика

Спортно Русе

Сайтът Lokomotiv1930.com представя рубриката „Спортно Русе“. В тази поредица от статии спортният журналист Радко Димитров разказва за интересни факти и събития от спортната история и традиции на крайдунавския град.

Признавам си, заглавието на тази статия не е мое хрумване. Така нарича героя на днешния ни разказ проф. Стефан Миланов в своята книга „Русенски спомени“. Един от първите спортни историографи на Русе Любен Гинев пък е доста по-кратък, но категоричен: „Неповторимият Маро!“

Впрочем, си давам сметка, че вече четвърт век събирам спомените на неговите съвременници. Още от най-крехката ми детска възраст изплуват разказите на дядо ми за футбола, от които и до днес съм запомнил, че най-големият отбор на Русе е бил „Левски“, а най-големият му играч – Маро. Трудно ми е да опиша благоговението, с което дядо говореше за легендарния русенски вратар, като за представител на една епоха, в която хората буквално са късали от залъка си за спорта. „Бяха работници, чиновници, военни или просто ученици. Играеха в свободното си време, не получаваха заплати от клубовете, както е сега. Сами се организираха и си покриваха разходите. И май играеха доста по-добре от днешните платени футболисти“ – така описваше дядо ми времето на Маро.

Марко Николов /1910 – 1961/

Става дума за 30-те и 40-те години на XX-и век, когато най-популярният русенски футболист е Марко Николов, наричан още от своите почитатели Маро Вратаря или просто Марата. Нисък, леко прегърбен, с невероятно чувство за пласиране и страхотен поглед върху играта – така го щрихират тези, които са имали привилегията да го гледат на живо на терена. „С одухотворено лице, огрявано често от добра усмивка. И светкавичните му просто невероятни скокове, с които спираше полета на топката дори и когато това изглеждаше невъзможно. И кратките му „ударни“ реплики към съекипниците си – от вратата ръководеше непрекъснато действията на бранителите, ако не и на целия отбор“, допълва Любо Гинев образа на легендарния вратар.

Роден е преди повече от сто години – на 30 октомври 1910 г. Малцина са все още живите, които го помнят като футболист, а от някогашните му съотборници в големите русенски клубове „Левски“ и „Напредък“ всички вече са покойници. Последният от тях Борис Митев почина преди няколко години, но ни завеща своите спомени, в които главното място е отредено на Маро.

„Беше обикновен работник, шлосер в една фабрика, с основно образование, обаче от всички ни разбираше най-много от футбола. Помня как ме гълчеше: „Борчо, няма да отстъпваш назад!“ Караше защитата ни да играе извън наказателното поле, „за да не му пречим“. Нямаше противников футболист, който да успее да му вкара гол от далечно разстояние и затова „не ни искаше пред себе си“. Беше и голям тактик. Когато топката бе у него, никога не я биеше безадресно напред. Винаги я подаваше на един от двамата бекове и така тя оставаше наше притежание, което пък ни позволяваше да развиваме атаките си. Ех, Маро, Маро…“, разказваше през сълзи Борис Митев при първата ни среща, оказала се за съжаление и последна.

news-promo3За по-младите запалянковци трябва да уточним, че Марко Николов е един от пионерите на футбола в Русе. И също така е един от първите играчи от крайдунавския град достигнал високо спортно майсторство. Този самобитен футболен гений на своето време се отличава с невероятно дълголетие под рамката на вратата. Кариерата му на високо ниво продължава 30 години – постижение, просто немислимо в наши дни.

Необходимо е да подчертаем, че първите русенски футболисти са били деца или юноши и че през 20-те години възрастните играчи в представителните отбори са били голяма рядкост. Така, още 13-годишен, Маро започва да играе футбол в махленските отбори от квартал Цаперката, предшестван от „стаж“ в детския отбор на спортен клуб„Ангел Кънчев“. През сезон 1927/28 все още непълнолетният Маро вече е титуляр под рамката на вратата на Левски (Русе) и печели първата си титла в градското първенство.

В началото на 30-те години славата му на отличен вратар, комуто е изключително трудно да отбележиш гол, бързо се разчува отвъд пределите на родния Русе. Още тогава е считан за един от тримата най-добри голкипъри на България, заедно с Тодор Дермонски от АС-23 и Ради Мазников от Левски (София). Затова не е чудно, че когато през лятото на 1934 г. Мазников се впуска в кратка авантюра като професионален футболист в Унгария, от столичният съименник правят всичко по силите си и успяват да привлекат русенския страж в своя отбор. Така едва 24-годишният Марко Николов пази няколко месеца на вратата на Левски (София).

В броя си от 17 юли 1934 г. столичният спортен вестник „Левски“ публикува репортаж от приятелската среща на „сините“ срещу ФК13, завършила при резултат 3:0. В тази статия четем: „Новият вратар на „Левски“ Марко Николов е пъргав и спокоен, а най-главното сигурен в хващането на топката. След опознаване с бековете, ще бъде отличен на поста си.“ Месец по-късно Левски (София), все още действащ шампион и носител на Царската купа, гостува във Варна. Столичният тим с Маро на вратата успява да запише паметна победа със 7:3 над коравия тим на местния Владислав. „Марко Николов даде всичко от себе си и не може да се вини за головете, станали сред грешки на бековете“, отбелязва същият вестник в кореспонденция от морската столица.

Следва кратък период в Казанлък, където Маро, работи в местната военна фабрика и се състезава за тима на „ДВФ“ /най-силният отбор в Казанлък преди Втората световна война. ДВФ означава Държавна военна фабрика/.

През втората половина на 30-те години любимецът на публиката в крайдунавския град е твърд титуляр на местния „Левски“ и записва с тима си две градски титли на Русе и три последователни участия в националната футболна дивизия. През 1937 г. Левски е първият отбор от Русе, който достига до финала на държавното първенство. „Вярвам, че ще се представим добре и ще изнесем добра игра. Ще дадем всичко, за да може да спечелим победата и да докажем че и в Русе се играе качествен футбол“, заявява Маро преди финалните битки в София, в интервю, поместено на страниците на в.“Спорт“. С невероятен хъс и голямо желание Марко Николов и неговите съотборници успяват да завършат наравно 1:1 в София срещу столичния „Левски“, като го надиграват категорично. „Софиянци бяха на прага да загубят мача“, неохотно признава в заглавие и вестник „Спорт“. Два дни по-късно, обаче, домакините печелят преиграването с 3:0 и вземат титлата.

Момент от футболна среща на игрище "Алеите". Марко Николов спасява сигурен гол. Снимката е подписана от легендарния вратар.

Момент от футболна среща на игрище „Алеите“. Марко Николов спасява сигурен гол. Снимката е подписана от легендарния вратар.

Левски (Русе) е и участник в трите първенства на Националната футболна дивизия в периода 1937-1940 г. „Помня един мач срещу „Тича“ във Варна. Игра се на местния колодрум“ – разказва Борис Митев – „Вкарахме гол, след малко още един. Домакините настръхнаха и гледаха да провалят мача. Стана сбиване, голямо меле. Аз и Марата се чудехме къде да се скрием. По едно време от едната трибуна почнаха да ни викат: „Елате при нас. Ние сме от Победа (Варна) ще ви скрием тука“. И ни скриха там, мен и Марата. Закриха ни с телата си хората и така ни изведоха от колодрума.“

В следващия миг в спомените Борис Митев изплуват други мачове в Пловдив. „Маро беше героят за нашия отбор при знаменитите ни победи под тепетата. Търкаляхме пловдивчани по терените, както си искаме. Стадионът там беше постлан с черна сгурия. И хората го помнят това сигурно. Маро до края на мача ставаше черен, като катран. Екип, лице, ръце – от глава до пети – всичко черно. Само очите и зъбите му се белееха. Страховита гледка. След мачовете го аплодираха персонално от пловдивската публика.“

Паметен ще остане 25 септември 1938 г. На тази дата в Русе играят „Б“ националните отбори на България и Румъния. Марко Николов е на вратата на българите и въпреки загубата с 1:4, оставя за пореден път добри впечатления с изявите си. За съжаление в онези години, поради условията и големите разстояния, националният отбор е бил съставян предимно от футболисти от София или Варна и така Маро пропуска да запише повече участия с националната фланелка, за сметка на столичните си конкуренти Тодор Дермонски и Ради Мазников и на Здравко Янакиев от Владислав (Варна).

news-promo4Левски (Русе), воден от добилият вече легендарен статус вратар Марко Николов, успява да достигне и до три последователни финала за Царската купа през 1938, 1939 и 1940 г. „Помня във влака за София, когато пътувахме за поредния финал, как Маро окуражаваше отбора ни и казваше как ще напълним празната клубна каса, ако спечелим купата. Като се върнем, рече той, ще сляза пръв от влака на русенската гара и ще карам посрещачите да пускат пари в купата“, спомня си неговият съотборник Борис Митев.

Левски (Русе) обаче, така и не успява да вземе Царската купа. В последния финал през 1940 г. русенци не се явяват заради финансови спорове с федерацията. За тази си постъпка клубът е разтурен. Голяма част от русенските левскари, сред които и Маро, преминават в „Напредък“ и на следващата година пак са финала за Царската купа. И този път без успех, след загуба с 2:4 от силния тим на столичния АС-23 в Добрич.

Междувременно, войната навлиза в решителна фаза. През 1943 г. Левски (Русе) е амнистиран от спортната федерация и е възстановен, но пък идва 9-и септември 1944 г. Новата комунистическа власт не гледа с добро око на старите традиционни клубове и на бърза ръка ги разтурва един по един.

През 1946 г. Маро Николов вече се състезава за един от новосъздадените отбори – „Русенец“. Две години по-късно, на 18 юли 1948 г., столичният „Славия“ пристига специално в Русе, за да вземе участие в мач, бележещ 25-годишната футболна кариера на легендарния вратар. Марко Николов и неговите съотборници побеждават „белите“ от София с 3:1 в тази юбилейна среща. Въпреки отбелязаният четвърт век, е рано за отказване от футбола. „Русе все още нямаше тогава вратар от неговата класа“, обяснява Любен Гинев „удължаването“ на футболната кариера на Маро.

През 1949 г. Марко Николов е един от тримата вратари в новосъздадения Дунав (Русе) заедно с Иван Енев и Кирил Ахтимов. Впоследствие, по времето на т. нар. доброволни спортни организации /ДСО/ през 50-те години, Маро приключва своята дългогодишна и успешна футболна кариера в тима на ДСО Динамо (Русе). Годината е 1953-а. Тогава е 43-годишен!

Марко Николов напуска този свят на 6 октомври 1961 г., броени дни преди рождения си ден. Това се случва при, меко казано, неизяснени докрай обстоятелства. „Намерих безжизненото му тяло във водата на Дунава под Захарната фабрика, където той работеше. От милицията ми казаха, че вероятно е нещастен случай на удавяне“, спомня си непълнолетният още тогава негов син Любен Марков. „Убиха го!“ – категоричен е бившият му съотборник Борис Митев. „Така и не направиха разследване. Удавил се бил. Ако бяха направили разследване от милицията щеше да излезе кой го е направил. Ама като че ли не искаха истината да излезе наяве. Сигурно техен човек е бил замесен“, допълва още Митев.

Вратарската традиция, поставена от Маро, е продължена от сина му Любен Марков, който пази успешно на вратата на Дунав през 60-те и 70-те години. Впоследствие, Русе помни големи вратари като Игнат Младенов и Георги Велинов. Но, гледайки назад към зората на футбола, трябва да отбележим, че там, под рамката на вратата, блести за цели три декади Марко Николов.

Редно е, забулената в мъглата на времето легенда за този човек да изплува на повърхността и да намери своето заслужено място в историята на русенския спорт. Защото Маро не е просто един от пионерите на играта в крайдунавския град. Той е един от най-големите футболисти на Русе за всички времена.

––––––––––––––––––––––––––

Животът на Марко Николов в снимки /фотогалерия/

б.а. – Изпитвам огромна чест, че имах привилегията да разкажа тази история. Напълно съзнателно постиженията на русенския спорт в годините преди Деветосептемврийския преврат от 1944 г. са били сериозно неглижирани във времето. Истината за тези години досега се е прокрадвала за малко в някои източници дотолкова, доколкото целта на авторите е била да покажат „удобното“ сравнение „преди и след“, изтъквайки единствено предимствата на комунистическия строй за развитието на спорта. Тази инерция и необяснима творческа импотентност продължи и в годините на т.нар. „преход към демокрация“. Доколко заинтересованите от изтриването от колективната памет на истината за историята преди 1944 г. ще постигнат целта си, зависи само от нас.

Изказвам голямата си лична благодарност към сина на Маро Любен Марков, който ме допусна до архивите на баща си и ми помогна да опиша това, което е оставил като наследство легендарния русенски вратар. Любен Марков е и един от консултантите на поредицата „Спортно Русе“, чиято цел е да повдигне завесата на историята и да представи правдиво различните герои и тяхното време.

 

Напиши коментар