Преди 19 години на стадион „Локомотив“ прозвуча последният съдийски сигнал на мач на „железничарите“. После имаше радост, награждаване, купа, медали, шампанско, трепетно очакване за завръщането в „Б“ група. Но, не би. Дребни сметки и лошо стечение на обстоятелствата доведоха до закриването на доброто старо „Локо“.
Заредиха се години, в които за „железничарите“ се говореше вече в минало време, споделяха се само прекрасни спомени за това, което е било преди. Но, тлееше и надеждата, че няма да е все така, че ще дойте времето, когато „Локомотив“ ще бъде възстановен.
И ето, преди пет години се намери точният човек. И то, човек неслучаен. Човек, израснал в школата на стадион „Локомотив“. Човек, дебютирал в мъжкия футбол с „червено-черната“ фланелка. И, човек, чието сърце си остана завинаги свързано с локомотивската кауза до последния му дъх.
Да, днес той вече не е сред нас. А трябваше да бъде. За да види, че любимият му отбор се е върнал у дома. „Борка, на кой стадион ще играем мача в неделя?“, беше един от най-честите ми въпроси към него, докато беше старши треньор на отбора. „Как да ти кажа, като и аз не знам още. Все някъде ще играем“, ми отговаряше той. А до мача имаше по-малко от два дена.
Началото на възстановеното „Локо“ беше изпълнено с трудности и предизвикателства. Но, той беше там с богатия си опит, с голямото си сърце и с добрата си душа. Той беше гарантът, че нещата ще се случат така, както трябва да са.
„Видя ли – вика ми – как възстановихме „Локото“. Още не мога да повярвам, че успяхме!“, радваше се като малко дете. „Президентът на клуба Петър Петров е съгласен, школата на Калоян Георгиев е с нас – действаме! Имам футболисти – наши, русенски. Събирам ги и почваме.“ Ивайло Кирилов му беше помощник, а и още играеше тогава. Живко Парашкевов, Огнян Брайнов, Мартин Иванов, Ивайло Иванов, Мартин Рачев, Динко Станчев, Валентин Валентинов, после дойде и Мартин Недков. Стана отборът.
Обаче, какво е Локо (Русе) без традиционната си силна футболна школа? Все натам му беше насочен погледът. „С децата и юношите трябва да се работи упорито, но и търпеливо.“ Наред с представителния мъжки тим, сам водеше и детския отбор, защото знаеше, че първите стъпки на утрешния футболист са най-важните. И той чувстваше, че трябва да бъде там – да ги учи, да им помага, да ги окуражава.
„Имаме много качествени юноши в Русе. Виждам ги, знам ги. Играят до младша възраст и спират с футбола. Не може така. Грехота е. А после се чудим защо нямаме футболисти. Ще ги вземем при нас в „Локото“, ще играем само с русенски играчи, ще ги налагаме. Така се прави футбол“, опитната му ръка чертаеше смело бъдещето пред възстановения „червено-черен“ клуб.
„Ама не е работа това: един мач на „Дунав“, другия – на Градския, третия – Бог знае къде. Нашето място го знаеш къде е. Ходих, говорихме, не щат и да чуят. Не ни пускат да играем там и това е…“ Тежеше му, че „железничарите“ биваха приемани да домакинстват без проблеми на всички стадиони в Русенско, само не и на този, където той започна и завърши кариерата си в големия футбол. На стадиона с името „Локомотив“.
Днес е денят, който всички чакахме, но той не дочака. „Локо“ се завръща у дома.
Напиши коментар