Денят, който всички чакахме, но той не дочака

Преди 19 години на стадион „Локомотив“ прозвуча последният съдийски сигнал на мач на „железничарите“. После имаше радост, награждаване, купа, медали, шампанско, трепетно очакване за завръщането в „Б“ група. Но, не би. Дребни сметки и лошо стечение на обстоятелствата доведоха до закриването на доброто старо „Локо“.

Заредиха се години, в които за „железничарите“ се говореше вече в минало време, споделяха се само прекрасни спомени за това, което е било преди. Но, тлееше и надеждата, че няма да е все така, че ще дойте времето, когато „Локомотив“ ще бъде възстановен.

И ето, преди пет години се намери точният човек. И то, човек неслучаен. Човек, израснал в школата на стадион „Локомотив“. Човек, дебютирал в мъжкия футбол с „червено-черната“ фланелка. И, човек, чието сърце си остана завинаги свързано с локомотивската кауза до последния му дъх.

Да, днес той вече не е сред нас. А трябваше да бъде. За да види, че любимият му отбор се е върнал у дома. „Борка, на кой стадион ще играем мача в неделя?“, беше един от най-честите ми въпроси към него, докато беше старши треньор на отбора. „Как да ти кажа, като и аз не знам още. Все някъде ще играем“, ми отговаряше той. А до мача имаше по-малко от два дена.

Началото на възстановеното „Локо“ беше изпълнено с трудности и предизвикателства. Но, той беше там с богатия си опит, с голямото си сърце и с добрата си душа. Той беше гарантът, че нещата ще се случат така, както трябва да са.

„Видя ли – вика ми – как възстановихме „Локото“. Още не мога да повярвам, че успяхме!“, радваше се като малко дете. „Президентът на клуба Петър Петров е съгласен, школата на Калоян Георгиев е с нас – действаме! Имам футболисти – наши, русенски. Събирам ги и почваме.“ Ивайло Кирилов му беше помощник, а и още играеше тогава. Живко Парашкевов, Огнян Брайнов, Мартин Иванов, Ивайло Иванов, Мартин Рачев, Динко Станчев, Валентин Валентинов, после дойде и Мартин Недков. Стана отборът.

Обаче, какво е Локо (Русе) без традиционната си силна футболна школа? Все натам му беше насочен погледът. „С децата и юношите трябва да се работи упорито, но и търпеливо.“ Наред с представителния мъжки тим, сам водеше и детския отбор, защото знаеше, че първите стъпки на утрешния футболист са най-важните. И той чувстваше, че трябва да бъде там – да ги учи, да им помага, да ги окуражава.

„Имаме много качествени юноши в Русе. Виждам ги, знам ги. Играят до младша възраст и спират с футбола. Не може така. Грехота е. А после се чудим защо нямаме футболисти. Ще ги вземем при нас в „Локото“, ще играем само с русенски играчи, ще ги налагаме. Така се прави футбол“, опитната му ръка чертаеше смело бъдещето пред възстановения „червено-черен“ клуб.

„Ама не е работа това: един мач на „Дунав“, другия – на Градския, третия – Бог знае къде. Нашето място го знаеш къде е. Ходих, говорихме, не щат и да чуят. Не ни пускат да играем там и това е…“ Тежеше му, че „железничарите“ биваха приемани да домакинстват без проблеми на всички стадиони в Русенско, само не и на този, където той започна и завърши кариерата си в големия футбол. На стадиона с името „Локомотив“.

Днес е денят, който всички чакахме, но той не дочака. „Локо“ се завръща у дома.

Мнения

Напиши коментар